Предговор 

   Преди двайсет и пет години книгата на Реймънд Мууди „Живот след живота" предизвика промяна в све­товен мащаб на разбирането за смъртта. Изследва­нията на д-р Мууди постепенно станаха известни по це­лия свят и немалко спомогнаха за сформирането на мо­дерните представи за това какво ни очаква след смърт­та — тунелът, бялата светлина, присъствието на на­ши отдавна починали близки хора, които ни очакват от „другата страна". Имайте предвид, че преди двайсет и пет години това не бяха обичайните представи, свърза­ни с преживяването на смъртта. Д-р Мууди вдьхнови първото поколение от изследователи, посветило се на на­учното разбиране за човешкото съзнание и смъртта — изследователи, които на свой ред създадоха нова наука за преживяванията на прага на смъртта. Брус Грейсън, про­фесор по психиатрия в университета на щата Вирджиния, твърди, че след публикацията на изследванията на Мууди пред нас се разкрива „цял един нов свят". Промя­ната в нашия колективен светоглед беше толкова дълбо­ка, че вече ни е трудно да си спомним културните усло­вия, съществували преди 1975 г., когато се появи първото издание на тази книга.
Преди публикуването на „Живот след живота" тер­минът „преживявания на прага на смъртта" дори не съществуваше. Лекарите употребяваха наименованието „синдромът на Лазар", намеквайки, че тези преживявания са в резултат на медицинска патология. Пациентите не употребяваха специална дума за случващото се на прага
на смъртта, тъй като най-често си мислеха, че то се дължи на душевно заболяване или на халюцинации, при­чинени от опиати или от кислородния глад на мозъка. Щом д-р Мууди си даде труд да изслушва хора, преживели сърдечен удар, изучавайки по този начин техните преживявания преди смъртта, нашето общество като че ли колективно възкликна „аха!" и започна да осъзнава, че когато умираме, ни се случва нещо много духовно. Макар че според проучванията на Джордж Галъп 5 % от цяло­то население е имало преживявания на прага на смърт­та, хората избягваха да говорят за тях, страхувайки се да не им се присмеят. Но далеч по-често самите те се съмняваха в истинността на онова, което им се е слу­чило.
Книгата „Живот след живота" имаше огромен успех, защото насочи вниманието ни към два главни проблема на западната цивилизация на XX век: (1) изчезването на колективните обществени митове, свързани с умиране­то и смъртта; (2) систематичното обезценяване на всич­ко, свързано с духовната страна на човешките същест­ва. Произведението на д-р Мууди ни напомни, че по сама­та си същност ние сме духовни същества и фактът, че когато умрем, ни посреща любяща светлина, е доказател­ство за това. След като умрем, нашият живот не се оценява и интерпретира според това колко пари сме спе­челили или според завоювания престиж и общественото положение, а според количеството любов, което сме спо­делили с другите през живота си. В един период, когато ходенето на църква и присъединяването към традицион­ните организирани религии са достигнали най-ниската си точка за всички времена, „Живот след живота" отно­во ни внушава разбирането за важността на духовното във всекидневния ни живот. Много подходящо е това, че първото издание на „Живот след живота" беше представено от Елизабет Кюблер-Рос, пионерка в изследване­то на смъртта и умирането. Макар че в продължение на хилядолетия хората са възприемали смъртта като естес­твена част от живота, в края на миналия век настъпи драстична революция в нашите представи, свързани със смъртта. Смъртта стана нещо неестествено, мръсно, медицинско, скрито от обществото. Докато през XIX век повечето хора умираха у дома, към средата на XX век повечето хора умираха в болниците. Агресивните интер­венции за спасяване на живота, които медицинската на­ука направи възможни, доведоха до това, че умиращият губеше достойнството си и контрола върху живота си. В края на XX век дори Американската медицинска асоциа­ция стигна до заключението, че умиращите пациенти са подложени на унизителни и ненужни медицински интер­венции, лишаващи пациента от всякакво достойнство в процеса на умирането.
През 19в5 г., когато Елизабет Кюблер-Рос написа своя­та книга „За смъртта и умирането", смъртта бе нещо, което не се обсъждаше. Умиращите пациенти бяха осъ­дени на „любящата лъжа". Не им казваха истината за тяхното медицинско състояние, тъй като смятаха, че тя е прекалено травмираща и ще ги лиши от надежда. Социолозите, разбира се, са документирали, че умиращи­те пациенти в такива случаи винаги са знаели, че ще ум­рат. „Любящата лъжа" само е спомагала за изолирането на медицинската професия и на обществото от реал­ността на смъртта.
Д-р Кюблер-Рос си позволи да говори направо на уми­ращите пациенти за техните чувства. Това породило много силни враждебни настроения сред медицинския персонал в нейната болница в Чикаго. Например една сес­тра гневно я попитала дали й доставя удоволствие да казва на пациентите, че им остават само няколко сед-
мици живот. Д-р Кюблер-Рос открила, че такива паци­енти вече знаят, че им остават само няколко седмици живот, и страдат от самотата и изолацията, наложе-ни им поради нашия обществен страх от смъртта. Ма­кар че д-р Кюблер-Рос отиде още по-далече, като даде свой собствен принос за духовното разбиране на оно­ва, което ни се случва, когато умираме, в своята първа книга тя разглежда само емоционалните фази на смърт­та. Те Включват отхвърляне, изолиране, гняв, пазарене, депресия и приемане. Нашето общество се удиви дори на тези трезви наблюдения. Установяването на факта, че умиращите въобще изпитват някакви чувства, ка­то че ли разгневи и вбеси една здравна институция, пос­ветила се на спасяването на живота, а не на улеснява­нето на смъртта. Макар че в средата на в0-те години в САЩ имаше сексуална и политическа революция, смъртта не се обсъждаше като тема, а виденията на умиращите и духовните преживявания на смъртното легло бяха забранена тема.
Измина още едно десетилетие, преди да се появи под­ходящ климат за публикуването на „Живот след живота". Д-р Кюблер-Рос бе представила „шокиращата" кон­цепция, че умиращите изпитват предсказуеми чувства, свързани със смъртта, и много често дори я приемат. Десет години по-късно д-р Мууди обясни защо. Той дока­за с факти, че вместо да представлява просто прекъсва­не на живота, смъртта е време на духовна динамика с преобразяващи живота прозрения. Същите тези прозре­ния са трансформирали и нашето общество. Един ин­дикатор за огромното въздействие на „Живот след живота" е публикуването на множество книги с подобни заглавия след нея. Сред тях са „живот преди живота", „живот при смъртта", „живот между живота" и моя­та любима книга „Елвис след смъртта". „Живот след живота" се е превърнала в културна икона, защото тя от­кликна на духовната нищета на нашето общество по онова време.
По ирония същата тази медицинска технология, коя­то допринасяше за създаването на деградиращите и унизяващи условия, при които умираха пациентите, ни поз­воли успешно да съживяваме хора, които да могат да ни разкажат за своите преживявания на прага на смъртта. Към началото на 70-те години медицинската технология бе напреднала до такава степен, че съживяването на па­циенти след спиране на сърдечната дейност бе нещо оби­чайно. Макар че винаги са се разпространявали истории, описващи живота след смъртта, преди наши дни рядко се случваше някой да оцелее след клинична смърт. Благо­дарение на съвременната интензивна медицина и екипи­те за Бърза помощ да измамиш смъртта стана нещо ру­тинно. Д-р Мууди пръв установи, че същите тези паци­енти могат да допринесат за проумяването на послед­ните няколко минути от живота.
Влиянието на д-р Мууди върху една първа, а сега и втора генерация от учени, е толкова важно, колкото и самата книга. Преди хиляда години книга от рода на „Живот след живота" не би била необходима, тъй като всички са били запознати с духовните аспекти на умирането. През 1975 г. вече не беше достатъчно да се документира фактът, че умиращите имат видения от друг живот; освен това трябваше да се докаже, че тези видения са реални, а не просто халюцинации на умиращия мозък. Двайсет и пет години по-късно на практика всеки съз­нателен изследовател и учен медик, работещ в тази об­ласт, смята, че тези преживявания представляват реална и естествена част от процеса на умирането.
Първата генерация от изследователи на преживявани-ята на прага на смъртта включва д-р Кен Ринг, профеcop no психология в университета в Кънектикът, д-p Брус Грейсън, професор по психиатрия от университе­та във Вирджиния, и невропсихиатъра Питър фенуик от Британския кралски колеж по психиатрия. Те използваха официалните научни изследователски техники и по съ­щество достигнаха до същите заключения като д-р Мууди. Тези и безброй други изследователи доказаха докумен­тално, че прежибяВанията са реални, а не резултат от халюцинации или мозъчна патология.
Работата им на свой ред доведе до създаването на вто­ра генерация от учени като мен. В сиатълската детска болница ние проведохме контролирано клинично проуч­ване на преживяванията на прага на смъртта при деца и отново доказахме документално, че тези преживявания представляват реална част от процеса на умирането и не са причинени от опиати или от липсата на кислород в мозъка. Децата, които бяха твърде малки, за да се стра­хуват от смъртта или да знаят какво е „преживяване на прага на смъртта", разказваха същите истории като възрастните, описани в книгата „Живот след живота".
И което е още по-важно, д-р Джеймс Уинъри от Наци­оналния институт по военно дело създаде експериментал­на техника, с помощта на която преживявания на прага на смъртта могат да бъдат предизвиквани в контроли­рана среда. Той изучавал пилотите на изтребители, кои­то са на прага на смъртта, когато ги поставят в гиган­тска центрофуга. Имал за цел да проучи силите на гра­витацията, на чието въздействие са подложени пилоти­те на изтребители, когато летят на високоскоростни реактивни самолети. Така открил, че тези пилоти имат преживявания на прага на смъртта, когато са подложени на натоварванията в центрофугата. Вълнуващо е, че д-р Мууди, психиатър от Джорджия, д-р Уинъри, хирург от военновъздушните сили, и аз, педиатърът от Сиа-тъл, работейки независимо един от друг, стигнахме до
едни и същи заключения за преживяванията на прага на смъртта.
Когато излезе първото издание на книгата на д-р Му­уди, учените медици се изсмяха и отрекоха преживява­нията на прага на смъртта, приемайки ги за халюцинации. Двайсет и пет години по-късно науката е на стра­ната на д-р Мууди. Не се сещам за нито един учен из­следовател от основните направления в науката, кой­то да не е стигнал до подобни заключения. През послед­ните седем години в научната литература имаше три основни прегледа на преживяванията на прага на смърт­та и всички те съвпадат с първоначалните открития на д-р Мууди. Наличието на скептици и на враждебен интелектуален климат, който трябваше да понасят пи­онери като Елизабет Кюблер-Рос и д-р Мууди, доведоха до днешното положение, при което в най-главните на­учни списания излизат десетки статии за преживявани-ята на прага на смъртта. Д-р Мууди създаде настоящия климат, при който стотици специализанти получават високи научни степени, изучавайки преживяванията на прага на смъртта. В повече от половината медицински колежи в страната се провеждат курсове по духовни­те аспекти на умирането.
Днес никой не е подложен на присмех, нито се смята за душевноболен само защото е имал щастието да изпи­та преживяванията на прага на смъртта. „Живот след живота" доказа документално, че преживяванията на пра­га на смъртта могат позитивно да преобразят онези, ко­ито са ги изпитали. Сдържаният гняв и личностният тип А, които водят до сърдечен удар, като че ли се сто­пяват под въздействието на духовната светлина, коя­то човекът вижда на прага на смъртта.
Международната асоциация за изследване на преживява­нията на прага на смъртта (МАИППС) — организация,
даваща консултации и подкрепа на хората, имали тези преживявания, възприе тези изследвания и това послание и създаде международна организация, допринесла за преобразяването на нашето общество. МАИППС активно на­сърчава и подпомага научните изследвания. Съществуват стотици поделения на МАИППС в САЩ и още стоти­ци по целия свят. И отново именно Реймънд Мууди и „Живот след живота" директно допринесоха за форми­рането на организацията.
Самият Реймънд Мууди си остана пионер в тази об­ласт през последните двайсет и пет години. Обикнове­но учените с подобен невероятен принос, какъвто има той с „Живот след живота", почиват на лаврите си и посвещават останалата част от кариерата си на усъвър­шенстването и разпространяването на оригиналните си прозрения. Ала д-р Мууди заслужено получи катедрата Бигелоу по изследване на съзнанието в университета на Лае Вегас, Небада, и определено работи и в тази област, ка­то същевременно чете лекции пред аспиранти и първокурсници за преживяванията на прага на смъртта и оно­ва, което науката знае за живота след смъртта.
Но кариерата на д-р Мууди след публикуването на „Живот след живота" основно е белязана от по-нататъш­ните му проучвания в областта на съзнанието. Той си остава в авангарда на научните изследвания и винаги ще бъде с около двайсет и пет години преди всички нас.
През 1995 г. той създаде техника за предизвикване на преживявания на прага на смъртта, без човек да е дейс­твително близо до смъртта. Той прилага техника, коя­то подпомага възможностите за контактуване с мърт­ви роднини и близки хора. Изследвайки произхода на пре­живяванията на прага на смъртта в дребна Гърция, д-р Мууди преоткри използването на камерата за медитация, наречена „психомантеум", която гръцките лекари са прилагали успешно при лечебните си ритуали. Той създаде свой собствен Театър на ума, както нарече модерния пси­хомантеум, и успешно го изпробва при стотици клинич­ни изпитания. Днес в САЩ съществуват повече от ду­зина работещи психомантеуми. Независимо от д-р Муу­ди, психомантеумът е бил открит от руския физик Иван Дмитриев и успешно използван от руския психиатър Олга Каритиди за предизвикване на усещане за излизане от соб­ственото тяло и преживявания от предишен живот.
След преоткриването на психомантеума д-р Мууди продължи да изследва начините за овладяване на преживява­нията на прага на смъртта в нашия всекидневен живот. Веднъж ме попита: „Защо трябва да чакаме да умрем, за да изпитаме тези невероятно преобразяващи преживявания?". В настоящия момент той работи върху методи за предизвикване на преживяванията чрез специфични тех­ники на медитиране, неизискващи специалното оборудване на психомантеума. Доста интригуващо е, че чувството за хумор често е важна част от настоящите му изслед­вания за разбирането и предизвикването на духовни пре­живявания.
Що се отнася до мен, д-р Мууди директно спомогна за моя принос към проучването на преживяванията на пра­га на смъртта. За първи път се срещнах с д-р Мууди, ко­гато подготвях научна работа върху изследването на мо­зъка във Вашингтонския университет. По начало аз се интересувах от въздействието на радиацията и проти-вораковите препарати върху мозъка. Току-що бях публи­кувал статия за преживяванията на прага на смъртта при деца, основаваща се на случаите, с които се бях сблъс­кал, работейки допълнително като лекар в интензивно отделение.
Нашият изследователски екип в сиатълската детска болница третираше проучването върху преживяванията
на прага на смъртта като страничен източник, хвърлящ допълнителна светлина върху и без това претоварената ни медицинска работа. Аз нямах трайни интереси в тази област и публикувах първите си студии върху про­учването на преживяванията на прага на смъртта главно за да прибавя още един солиден научен труд към твор­ческата си биография. Смятах тези преживявания за „фасциномни", което означаваше, че са интересни, но без вся­какво значение.
Срещата ми с д-р Мууди промени всичко това. Той бе прочел първите ми студии за преживяванията на деца на прага на смъртта и пожела да се запознаем. Прекарахме цели три дни в непрекъснати разговори за преживяванията на прага на смъртта. Ясно си спомням, че през този период ме извикаха в болницата, за да върна към живот много тежко ранен пациент. Д-р Мууди ме придружи до болницата и ние продължихме нашата дискусия в крат­ките промеждутъци, докато се грижех за пациента, а след това — и по пътя обратно.
Той ме подтикна да мисля критично за преживявания-та и тяхното значение за разбирането на природата на човешкото съзнание, фактът, че умиращият коматозен мозък е в състояние да възприема и осъзнава заобикаля­щата го действителност, както и да си взаимодейства с друга духовна действителност, има дълбоки последст­вия за разбирането на мозъчната дейност. Той предрече, че именно изследванията ми върху преживяванията на пра­га на смъртта ще създадат репутацията ми на учен нев­ролог, а не обещаващите изследвания на рака, с които се занимавах по онова време.
Джоузеф Кембъл писа, че образът на смъртта стои в основата на митологията. От своя страна, именно на­шите митове ни карат да се чувстваме част от общес­твото на живите, както и наследници на мъртвите, ко­ито са били тук дълго време преди нас и ще бъдат тук
дълго след като нас ни няма. Митовете на човечество­то дават смисъл на индивидуалния живот и ни помагат да проумеем събития от рода на смъртта, които не мо­гат лесно да бъдат разбрани с „нормални" средства.
Съвременното човечество е отхвърлило традиционна­та връзка между смъртта и обществото, съществувала хиляди години. Дори съвременните погребални обичаи от­разяват това, наред с въвеждането на ирационалното балсамиране на мъртвите едва преди около сто години. Нашето общество страда от липсата на връзка един с друг и от колективната липса на смисъл в живота ни. Бездомниците, депресираните, наркоманите, алкохолици­те, престъпниците и насилниците — всички те дълбоко в душите си страдат от липса на духовна мъдрост.
Книгата на Реймънд Мууди „Живот след живота" от­ново ни свърза с непреходната мъдрост за смъртта. Ние не просто умираме; смъртта е нещо много по-сложно. Ние умираме в съзнание, с едно по-широко прозрение за тази реалност и по-дълбоко разбиране на собствения си живот. Разбирайки преживяванията на прага на смъртта, ние се свързваме с мъдростта на племенните шамани, с прозренията на Тибетската книга на мъртвите и с произхода на великите религии на света. Книгата на д-р Мууди „Живот след живота" отново ни свързва с наша­та собствена духовност, дремеща в нас. Книгата ни да­ва духовните средства, които ще ни помогнат да разбе­рем собствения си живот. Това е вечна книга, която ще бъде жизненонеобходима и след двайсет и пет години, как­вато е била и преди двайсет и пет години.
Мелвин Морз,
доктор по медицина

http://duhovno-razvitie.com/mudi.htm